Темата накратко
- Кадрите с побоя над протестиращи зад колоните на Министерския съвет връщат желанието за справедливост.
- Те показват още, че симбиозата между правителството и прокуратурата през миналата година заедно с използваните похвати граничат с диктатура от беларуски тип.
Тони Липошлиев е един от пребитите зад колоните на Министерския съвет преди малко повече от година и няколко месеца. Кадрите, в които полицаи ритат, влачат, удрят и унижават протестиращи, вече са известни на всички. Това обаче далеч не е цялата гавра на държавата с няколкото момчета и момичета. В следващите дни и месеци те се опитват да намерят справедливост за случилото им се и в замяна не просто получават нищо, а върху тях се стоварва допълнително унижение.
Иван Иванов е прокурор от Софийската района прокуратура, който отговаря на жалбата на Тони Липошлиев., научи Информационна агенция News24sofia.eu.
Според прокурора се е случило следното: “Предвид липсата на данни за удари върху Липошлиев, включително от обясненията на други участници в протеста, следва извод, че същият се е самонаранил при пълзенето.”
Самонаранил. При пълзенето.
Това е само един от многото примери за може би най-срамния момент в историята на България през последните години.
Когато в началото на ноември 2020 г. Десислава Атанасова от ГЕРБ обърка думи на Александър Лукашенко, президента на Беларус, с такива на тогавашния министър-председател на България Бойко Борисов, нейната грешка беше приета с подигравателен смях.
През август 2020 г. Лукашенко, притиснат от протести, поиска “нова конституция, после нови избори”.
Нищо чудно да е видял идеята именно от Борисов, който четири дни преди това в опит да смени дневния ред, доминиран от протести, обяви свикване на Велико народно събрание, за да може да напише своя конституция.
Днес, година след този опит на Борисов, с ново правителство и парламент извън неговия контрол, става все по-ясно, че приликите между България и Беларус през 2020 г. въобще не са били само на ниво имидж и реплики. Изтеклите кадри от полицейско насилие на протестите заедно с подслушваните по обвинение в “държавен преврат” над хиляда души, сред които политици и журналисти, означават, че през лятото и есента на миналата година страната е била на моменти отвъд границата на политическа диктатура от беларуски тип. Важната разлика е, че не бяха отменени изборите, но степента на нарушаване на граждански права, закони и демократични механизми видимо е била фрапираща.
Всичко това може да бъде казано само в ретроспекция. Видеозаписите от колоните зад Министерския съвет, които показват пребиване на вързани с белезници протестиращи, които не могат да се защитят, се оказаха пазени от общественото пространство близо 400 дни. Списъкът с подслушвани все още не може да бъде публикуван, защото част от документацията е унищожена, а друга – засекретена като част от дело за държавен преврат. Именно въпросното дело, което третира хилядите по площадите като превратаджии, дава нужните инструменти на полицията и прокуратурата да навлизат в личния живот на хората. Действията на прокуратурата, насочени изцяло срещу протестиращите и оправдаващи полицейското насилие, дават реални доказателства за твърдението, че държавното обвинение е напълно превзето. Тогава то е защитавало не закона и правата на хората. Не, единствената задача на прокуратурата е била да пази ГЕРБ и ДПС на власт.
Как никой нищо не видя…
Месец и половина след като в Народното събрание бяха показани кадрите от 10 юли, все още никой не поема никаква отговорност, а реални наказания за преките извършители или отговорните няма. Полицаите в записа следват указания, но чии точно не е ясно.
Прокуратурата е виждала записи от нощта, но прокурор Вероника Трифонова (в момента делегиран прокурор към Европейската прокуратура) казва, че в записите, които тя е видяла от нощта, не е имало насилие – съответно не е ясно и дали е видяла същите кадри. Как прокуратурата предвид новоналожената си практика да публикува “материали от обществен интерес”, не е сметнала кадрите за такива, е сравнително ясно – понеже няма образувано производство, няма и обществен интерес.
Цитираният в началото прокурор Иван Иванов въобще не обръща внимание на желанието на “самонаранилия се при пълзенето” Тони Липошлиев да бъдат иззети записите от камерите зад колоните.
Крайното му заключение е, че дисциплинарните санкции в МВР пречат на търсенето на наказателна отговорност.
Излиза, че ако някой полицай иска да стане недосегаем, трябва просто да има забележка в МВР.
Пропуските при проверките по-скоро повдигат въпроса доколко е имало наистина такива. При вътрешното разследване на СДВР например са посочени четирима полицаи, макар на записите да има поне десет, участващи активно във влаченето, ритането и удрянето на протестиращи.
От тях най-тежкото наказание е за Андон Андонов, който е получил забрана за повишение в рамките на две години. За негов късмет, още в рамките на първата година той е сменил местоработата си по посока Бюрото за закрила на свидетели, което въпреки името си е просто въоръженото звено на главния прокурор Иван Гешев. Иначе казано, този, който е ритал хората, които протестират срещу Гешев, за наказание е отишъл официално да го пази.
Една от причините да не може да се стигне до отговор на въпроса кой е отговорен за побоя и за последващото прикриване на кадрите в рамките на над година е структурата на МВР.
От една страна, тя има политическо ръководство, което се оглавява от министъра, а министърът назначава главния секретар, който управлява оперативно полицаите.
Както няколко пъти вече News24sofia.eu съобщаваше, че в случая от 10 юли това са Младен Маринов и Ивайло Иванов. Както посочва служебният министър Бойко Рашков обаче, протестите са политически, срещу самото правителство, следователно в такива ситуации е много трудно политическият кабинет да не влияе на работата на оперативния.
Затова е нужно да има друг орган, който да може да държи полицията отговорна. И такъв действително има – прокуратурата. Но когато правителството и прокуратурата си говорят на “ти” (както личи съвсем буквално в изтеклите записи на Бойко Борисов от миналата година), този контрол се оказва невъзможен. Още по-лошо, ако протестите са и против прокуратурата, какъвто бе случаят през миналата година. Тогава те изведнъж се превръщат в опит за държавен преврат, а пребитите студенти – не в жертви, а в обвиняеми.
“Това се случва, когато политическата власт се слее с част от съдебната власт. С удобен прокурор, с удобен Висш съдебен съвет прокуратурата става част от политическата власт. Този случай е ярка илюстрация на това, което говоря от година насам – че българската прокуратура е превърната в политически инструмент“, коментира пред разследващия журналист от Информационна агенция News24sofia.eu Бойко Рашков ден след като записите станаха публично достояние.
но всички чуха всичко
Когато през май месец Атанас Атанасов от “Демократична България” обяви, че е имало подслушвани политици, ставаше дума за 32 души. След това в интервю пред “Нова” Николай Хаджигенов от “Изправи се.БГ! Ние идваме” обяви числото 82, като се позова на разрешителни от Специализирания наказателен съд без конкретен заявител. После бройката, обявена от Бойко Рашков, стана стотици. Сега отново Хаджигенов, вече в ролята си на председател на временната комисия в парламента, казва, че подслушваните са над хиляда.
През юни той посочи като подслушвани себе си, Арман Бабикян, Тихомир Василев и Настимир Ананиев. През май Бойко Рашков посочи и името на служебния премиер Стефан Янев, докато е бил съветник на президента Румен Радев.
След закрито заседание на комисията, разследваща полицейското насилие и подслушването по време на протестите, Хаджигенов коментира пред медии, че данните, изнесени от Бойко Рашков, са се “потвърдили на 100%”, а в ГДБОП е имало цяла дирекция, която се е занимавала само с незаконно подслушване. На заседанието е имало и служители на ГДБОП, които са казали, че допреди протестите миналата година никога не им е било нареждано да работят по този начин.
Прокуратурата, която първоначално отказваше да признае за подслушвани граждани, впоследствие призна с половин уста, че такива има, покрай новото тогава обвинение срещу Васил Божков за преврат.
По всяка вероятност това е и семантичната уловка защо прокуратурата казва, че няма подслушвани “протестиращи” – защото те не са протестиращи, а “превратаджии”. Там се крие и разковничето защо не са ясни имената на тези, които са подслушвани – понеже става дума за активно разследване по обвинение, дори тези, които разполагат със списъка с имена на подслушваните, не могат да го разгласят, ако не желаят и те да се окажат обвиняеми.
Масовите подслушвания са типичен пример за любим инструмент на стари и нови авторитарни режими. Самата идея, че протестиращите искат не просто оставка на правителството и нови избори, а “насилствена смяна на властта”, т.е. преврат, е цинична и поставя знак за равенство между партия и държава, както в едни други времена. Но именно тези правни механизми дават възможност да бъдат следени хиляди души с единствената цел да бъде запазено конкретно правителство на власт.
И всичко забравено
Кадрите от полицейското насилие, постоянно растящата бройка на подслушваните, високата динамика на събитията в страната и постоянните промени в политическата ситуация изтриха бързо от паметта останалите тревожни сигнали от миналата година. Спонтанната проверка на четири теоретично независими институции – НАП, Икономическа полиция, Агенция “Митници” и Главна дирекция “Надзор на пазара”, в “Хиполенд”, една от компаниите, чиито служители протестираха открито, е притеснителна.
Думите на собственика на “Хиполенд” Мариан Колев, че тази атака е станала не само заради протестите, а и заради отказа да продаде бизнеса си на Александър Сталийски, един от най-близките хора на тогавашния премиер Бойко Борисов, са по-притеснителни.
Показателно е и друго. На сутринта след побоя зад колоните на Министерския съвет, вицепремиерът Томислав Дончев каза, че “няма да допуснем гражданска война, дори да можем да я спечелим“. И тогава, и сега стои въпросът: гражданска война срещу кого? В размитите граници на отговорността подобни хвърляния на предложения за въоръжен граждански конфликт са в реда на нещата, а отговори не се търсят.
Реакцията на самият Борисов след седмици протести също бе като на истински диктатор – да смени конституцията. Опитът обаче бе толкова несъстоятелен и приключи по толкова безславен начин, че може да се опише като най-добрият пример за провал дори в опитите да се провали напълно държавата.
И все пак, макар инструментариумът да е на място и да е използван умело, в опитите да се прекрачи границата с диктатура липсва нещо много важно – успешно изпълнена крайна цел. Бойко Борисов вече не е премиер на България и загуби последните парламентарни избори, докато Александър Лукашенко все още е президент на Беларус.
За разлика от Лукашенко Борисов все пак не може да поеме контрола на цялата държава, дори да иска, основно заради членството в Европейския съюз. Не само защото това би било неоправдано голям риск за целия обществен ред, но и защото парите от ЕС са тези, които в крайна сметка финансират партийно-държавния апарат. И за разлика от Лукашенко Борисов няма еквивалент на Путин, който да му помогне да стабилизира властта си в труден за него момент. Инструментите може да са едни и същи, но понякога и те не са достатъчни.
Това обаче не значи, че рисковете са намалени. Всички условия случилото се да стане отново продължават да са живи – прокуратурата е все така превзета. Полицията и службите може и да имат временни началници, но предишната им услужливост може да са реактивира за дни. Промяната засега е само на повърхността.
/източник: “Капитал”.
