Публикуваме социалния коментар на журналистът Тодор Стефанов за днешния брой на вестник “24 часа” от 21 и 22 страница с заглавие: Специален коментар! Журналистът Тодор Стефанов: Този живот не е за смелите. За боклуците е! Коментаът му е за неделния брой на изданието.
Не гледайте горе, под логото на сайта News24sofia.eu, че този живот бил за смелите. Кура му Янко. За боклуците е този живот. За боклуците. Не за нас, с чистите души, които умеем да псуваме грозно, а за префинените лицемерници, с фекални сърца, които обаче скрупульозно и менторски употребяват „литературен“ език.
…
Не е за смелите този живот. За мръсниците е. Смелите са като деца. Верни са. А Бог изпитвал верните. Верно? Да ти имам Господа, дето все на изпитната скамейка ще те държи.
Тази вечер говорих по телефона с две мой много близки приятелки. Росица Тотева и Зорница Топалска казвам приятелоки, а не познати. Даже смело мога да кажа, че ми се е случвало да им казвам “маме”, а това е твърде сила дума, която не може да кажеш на всеки срещант. Техните истории са твърде делеч много различни, но и двете са извън България, но следят какво се случва в родината им. Роси е в Германия има своя любим до себе си, а Зори е в Италия. Не искам да ви разказвам какво точно се случва в момента в Италия, но вие сами знаете, а някои от вас знаят какъв истински ужас е с COVID-19 там. Сега пък слушам разни “познати” как изведнъж ми стана “приятели”, до вчера им слушам простотиите. Психолог съм май…
На тези “приятели” ще кажа: Безпардонни лицемерници.
Днес на вратата ми бе залепен некролог, но на кой му пука нали? Важното е, че Тодор Стефанов има добра душа. Обича да помога да се раздава от сърце. Онзи ден разказах пред вестник “Телеграф”, че живота ми не е лесен, че не съм богат, че нямам къщи, пари, и много други неща, но няма кои да те разбере важното е, че си известен, ако ис звезда и то в медиите “лошо” ти се пише.
Вече година, сестра ми лежи на легло и живее в ръцете ми. Вчера с последните си двеста лева купих някакви лепенки за декубитус рани. Днес, докато отключвах апартамента и, за да и кажа, че ще прескоча само до магазина, заварих леглото празно. Сестра ми се бе „хвърлила“ от него, мислейки си, че така може да „свърши завинаги“, за да не ми тежи. Строполен на пода до нея и държах ръката, и плачейки я целувах, докато чаках приятел, за да я вдигнем, но уви не успяхме, тя вече беше на небето. Остави ме, но живота продължава.
Вечерта премина не бурно, а тъжно дойде линейка установи смъртта и докторката каза: “Жалко младо момиче“. Подписах няколко документа и се свърши, а сега ще трябва да търся пари за погребение, а на него никои няма да дойде сигурен съм. Ще си бъда само и единствено сам. Снощи на първя човек на който казах, че “всичко свърши” на лично съобщение, бе Роси Тотева жената за която говоря по-горе в материала. Разговора ни ни не беше дълг, а може ми не повече от 7 или 8 минути, но тя беше единствената, която беше с мен в този момент. Никои друг, но “приятели” имам. Имам ама друг път.
Сестра ми бе чистосърдечно първична, когато с разтревожени очи, каза: „Ще продължиш напред, а аз ще те пазя от горе“.
Како, това е моята благословия, како” Понякога и това е нещастие.
Впрочем, благодаря на всички тези „ангели небесни“, претърпели „болки и страдания“ от истината, изречена от мен през годините.
Те ме научиха на най-важното: че не е имало никакъв смисъл. Абсолютно никакъв смисъл няма в това да търсиш истината, да хвърлиш цялата си енергия на прасетата, да защитаваш истината и справедливостта на същите тия прасета, самоотвержено и всеотдайно да вършиш работата си, за да помагаш на същите тия прасета да се опомнят, да започнат да мислят със сърцата си, да се изправят и да поискат свободата си.
Население, което чака едно момче да му разрива лайната и вместо него да води войните и битките му, е стадо от мърши.
Благодаря на боклуците, че ме изправиха срещу стената, на която пише: „Това е стена. И нищо друго“.
Благодаря им, че ми отвориха очите, че този живот не е за смелите. Нито за честните. Нито за верните на истината. Този живот е за измекярите, педалите, мръсниците, крадците, лапачите, лицемерните правораздаватели, които са продали душите си на дявола.
Да отваряш очите на слепите в България е занятие безнадеждно и отчаяно. Да водиш битки заради някого, е занятие, обречено на гибел. В България всички онези, на които си помогнал, ще те стъпчат и ще заиграят хоро върху главата ти. Защото си балък. Защото са се крили зад гърба ти, докато си воювал за тяхната справедливост, и когато си я извоювал, не враговете, те те довършват.
Този „народ“ не е заслужавал и не заслужава ничия саможертва. „Лудите“ – шепата хаизи, хъшове, хайдути, възрожденци, мъжкари и мъже на честта – които са отдавали сърцата си ЗА ДРУГИТЕ, са предавани от същите тия ДРУГИ, уж техни „братя“.
Този живот не е за смелите. За келепирджиите е.
Благодаря на враговете си, че ми показаха, че е трябвало да живея като тях. Че е трябвало да мамя, да храча кой с кого спал, да правя свирки на Бойко Борисов и цялата долна измет от управляващи, да се продавам без никакви скрупули.
Така сигурно щях да си спестя адът, който сама си причиних, и в който живея. И щях да бъда една от тях.
Този живот не е за смелите. За боклуците е.
Те не се хвърлят като сестра ми от леглото, за да свърши всичко. Нито от вълнолома, накъдето съм се запътил аз.
Те живеят доволно и управляват съдбите ви.
Журналистиката беше дотук.
От мене толкова.
Бягайте далеч от това БЛАТО, наречено България! С всички сили, бягайте, и не се обръщайте никога назад! Тези, на които още е останала младост, бягайте!
За нас – останалите – дупката е една.
