След като прозвучи великденският камбанен звън и християнският свят възвести Христовото възкресение, започват дните на Пасхалната радост — онези 40 светли дни между Великден и Възнесение Господне, в които поздравът “Христос воскресе!” замества обичайното “Добър ден”. Това не е просто ритуал, а традиция, пренесена през вековете — и чрез вяра, и чрез език.
Българската езикова практика пази тази жива нишка на словото в две свои версии: едната — архаична, тържествена, с църковнославянски произход, другата — съвременна и също приемлива.
“Христос воскресе!” — “Воистину воскресе!” е формула, запазена от древността, утвърдена в църковния и книжовен стил, която създава усещане за святост и приобщеност към вековната литургична култура. Наред с нея, естествено звучат и новобългарските варианти “Христос възкръсна!” — “Наистина възкръсна!”, които са по-близки до съвременния език.
Това, което не бива да правим, е да ги смесваме. Хибридни форми като “Христос възкресе” или “Воистина воскръсна” не само нарушават езиковата логика, но и лишават израза от стилистичната му яснота и богословската му пълнота. Тук не става дума за езикова педантичност, а за уважение към смисъла и символиката на самите думи.
Ето и лингвистичната основа на този пренесен през вековете поздрав. Представката “вос-” в “воскресе” отразява старобългарската фонетична система, в която звучната съгласна /з/ преминава в /с/ пред беззвучна /к/ — правило, което днес е непознато на повечето говорители. Също толкова интересна е думата “воистину”, произлизаща от старобългарската конструкция въ + истина в падежна форма, с наследен църковнославянски правопис. Така езикът на Пасхата става мост между историята на славянската писменост, българските диалекти и нашата духовна култура.
И така, когато през тези 40 дни някой ви поздрави с “Христос воскресе!”, нека отговорът ви бъде със същото достойнство и яснота: “Воистину воскресе!”
